Бременността, раждането, възстановяването след това са много лични и емоционални моменти за една жена. Те носят онези мигове, които променят целия ни свят. Грижите за новородено бебе са денонощни, изтощителни, изпълнени с любов и страх. Големите промени, които настъпват, често ни дистанцират от обичайния ни начин на живот. Променят ценностната ни система, интересите ни, приоритетите ни. Налага се да отменяме уговорки с приятели в последния момент, да се къпем късно и набързо, понякога със седмици да отлагаме часа при фризьор, да изоставим кариерата си. Забравяме за хобитата, интересите си. Лавираме между различни роли – на майка, на съпруга, на домакиня, на дъщеря, на приятелка. Разочаровани сме от себе си, когато не се справяме, или поне си мислим, че не се справяме.
Когато имаме здраво дете, то пораства, малко по малко става самостоятелна личност и в някакъв момент постепенно се връщаме към „нормалния” ритъм. Разчитаме, че друг ще го вземе от детската градина, а ние ще изпием по едно кафе набързо след работа. Ще се храним заедно, вместо „първо ще нахраня детето, после ще ям и аз”. Детето няма да има нужда от помощ за всички основни дейности, пораствайки ще става все по- самостоятелно, а ние ще имаме все повече време да се посветим на другите си роли и на себе си.
Така го виждаме, така го мислим, това сме чували като утешение от други майки след поредната безсънна нощ. Но… Има едно огромно, болезнено „НО”, за което никой не говори, не пита, не знае, не иска да знае, НО това не променя и не отменя неговото съществуване и ужасът, който носи…
…Но има деца, които не растат! Има деца, които не прохождат на годинка, а на пет. Има и такива, които никога не се научават да ходят. Или да се хранят сами. Или да говорят. Или да заспиват сами. Или да спят изобщо.Или да играят. Или да пишат. Или за четат. Има и други деца, различни – бебета на десет години, бебета, тежащи тридесет килограма. Ужасно е, страшно е, тъжно е, Но има такива деца!
Няма да говорим за майчината любов, защото тя не подлежи на описание и коментар. Как се обича едно дете, разбираме само след като вече имаме дете. Преди това само си мислим, че знаем. Децата са връх, висша ценност, смисъл, но тук няма да говорим за тях, а за тези, които дишат по една причина – заради децата, или как отдадеността на мама е нездравословна.
В старанието си да бъдем перфектни, водени от чувството за вина, че нашето малко човече има проблем, а ние не можем да му помогнем, се чувстваме лоши майки. Провалили се в най-смислената си роля. Преминавайки през различните етапи на приемане на „проблема” на малкия човек, съвсем забравяме за себе си. И изобщо не допускаме мисълта, че острото пренебрежение към собствените ни личности вредят. На нас самите, на всички от обкръжението ни, най-вече на децата ни.
Независимо от детето и неговото състояние и диагнози, то не може и няма да бъде щастливо ако мама не е щастлива. Емоционалната връзка между майка и дете е много силна и много важна за психиката на децата. Ако искаме малкият човек да е щастлив, първо трябва ние самите, майките да се чувстваме добре.
Намирайки време за себе си, правейки нещата, които обичаме, ние единствено и само помагаме на децата си. Понякога ще бъдат пет минути, в които ще чуем любима песен, друг път – часове с добри приятели. Важно е да не забравяме себе си. Щастлива и спокойна мама е равно на щастливо и спокойно дете. Съвсем непренебрежим е фактът, че всичко се случва и всичко е възможно. Бихме били по-отговорни родители ако сме сигурни, че не сме единственият човек, който може да се грижи за детето. Добре е в ежедневието на детето активно да участва бащата, баба, дядо, кака, батко, всеки, който е наоколо. Разбира се, след като бъде обучен от мама и терапевти как правилно и адекватно да се грижи да специалните нужди на малкия герой.
Друг ключов фактор е спокойната семейна среда. Всеки родител, потърсил професионална помощ, знае, че първият въпрос на психолога е „в какви отношения сте с бащата?”.
Много са фазите на приемате, че детето ни е с проблем. Една от първите е търсенето на виновен, прехвърляне на отговорност, изолиране от ситуацията. Нищо от това, обаче, няма да помогне нито на родителите, нито на детето. Здравата семейна среда е ключова за правилното детско развитие. Мама и тати трябва да бъдат опора и утеха един за друг, за да могат да бъдат опора и утеха за детето си. Не е редно да търпим упреци, пренебрежение, бягане от родителски отговорности, чести прояви на егоизъм. Ако не можем да се справим сами (което е напълно нормално, предвид важността и значимостта на здравето на нашето дете), признак на сила и интелект е да потърсим професионална помощ. В никакъв случай не бива да приемаме нездравата семейна среда за нещо нормално.
Когато ситуацията и състоянието на детето не ни позволяват да работим, а стоим вкъщи, за да даваме най- добрите грижи на нашият малък герой, някак приемаме, че всички домашни задължения също са наша отговорност. Не са. Всеки член на домакинството има задължения да се грижи за него, по всички начини. И,да , едва ли има много професии, които са по-уморителни от грижите за дете с увреждане. Едва ли има и по-дълъг работен ден от 24-часовия.
Много родители се дистанцират от социални среди, чувстват вина, срам, неудобство, че тяхното дете не е като другите. Това е нормално, различните винаги се отличават. Но никога не е нормално да се чувстваме изолирани, непълноценни, провалили се майки само защото имаме различни деца. За съжаление, в България все още се подхожда със съжаление и неразбиране към различните, но със сигурност можем да си създадем приятно, разбиращо и толерантно обкръжение. Стига само да се огледаме около себе си, да допуснем хора до нас, да помним, че не сме сами и да имаме очи да видим подкрепата на нашите близки.
Безспорно и безмерно трудно е да водим тази война – майка на дете с увреждане срещу всичко и всички. Много дълго време си мислим, че тази война никога няма да я спечелим, независимо какво и как правим, колко сме отдадени. Да сме победители обаче е многозначно понятие. И ако не се чувстваме като такива, добре е да преосмислим значението на думата. Всеки път, когато виждаме усмивка на лицето на детето си, чуваме смеха му, виждаме как чупи някоя играчка се чувстваме като победители, защото детето е щастливо.
Нима най-голямата мечта на една майка не е точно това?!
Да, ние сме различни, но щастливи!о

Автор: Деница Котларскa
Дени, ти си невероятна! Малкото момиче се превърна в силна жена и майка! Пожелавам ти да бъдеш все така борбена и да вдъхновяваща!